Когато видите този красавец, който ви гледа с добродушни големи очи със сигурност се сещате за Бетовен, който с любов олигавяше собствениците си или пък прословутият Бари с бъчвичка с уиски на шията, който спасява хора от замръзване в планината. А аз се сещам за голямото куче на столичната улица „Иван Шишман”, което всяка вечер стопаните му го пускаха само да се разходи из улиците. Никой не смееше да го доближи, но пък всички с умиление му се радваха, а той безчувствено и леко мързеливо се разминаваше с пешеходците. В редките случаи, когато съм чувала гласът му – буквално се разтрисаше кварталът.
Санбернар е порода кучета, която се появява в края на 17 или началото на 18 в. от монасите на Санбернарския манастир, намиращ се в Големия Санбернарски проход в Алпите, Швейцария. Зимата тук продължава 8-9 месеца в годината, а студовете достигат до -34 градуса. В манастира развъждали и дресирали тези кучета, за да могат да спасяват заблудили се или затрупани от лавини пътници. Именно затова в началото се наричали „лавинхунд”. Едва през ХІХ в. породата е наречена със сегашното си име.
Тези големи красавци, защото те наистина са такива и ти идва да се зарови в него, достига до метър височина и до 100 кг. Определено изхранването им не е лесно, защото са много лакоми, но пък непретенциозни към храната. Обикновено са две разновидности на породата - късокосместа и дългокосместа, а окраската най-често е двуцветна – червеникаво-жълтеникава, бяла с големи лимонени петна или червеникава с големи бели петна.
За първи път санбернарите били използвани за търсене на хора под развалини през Втората световна война след бомбардировките на Великобритания. В средата на 50-те години се появяват и първите центрове за подготовка на кучета спасители в САЩ, Германия, Швейцария, Франция.
Един любопитен експеримент доказва, че на площ от 10 000 кв.м. в снега на дълбочина от 2 метра бил заровен “пострадал”. Екип от 20 спасители, въоръжени с лавинни сонди, търсили човека 4 часа, а кучето го намерило само за 12 минути.
Бари - най-известният Санбернар
Кучетата от тази ценна порода са спасили много хора от „бялата смърт“ в планината. А най-известното куче от тях е Бари, за който казват, че е спасил 41 човешки живота. Една от историите разказва, че Бари спасил измръзнало момче, затрупано от огромна пряспа сняг в ледена тераса при голям снеговалеж. Мястото било почти недостъпно, но смелчагата достигнал до мястото и започнал да ближе момчето с топлия си език. Така успял да го спаси и го довлякъл до манастира. Все пак няма историческо доказателство, че Бари наистина е носел ликьор на врата си, за да съживява спасените, докато достигнат манастира.
Днес в манастира има музей-питомник, в който се отглеждат постоянно около 30 кучета. Всяка година монасите-августинци продават по 15-20 малки кученца по хиляда долара всяко.
Няколко са историите за смъртта на Бари. Но най-достоверната е може би тази, която разказва ,че през 1812 г. за пореден път намерил и откопал от снега замръзнал човек. Легнал върху него, за да го стопли с тялото и дъха си. Когато спасеният обаче дошъл в съзнание и отворил очи, той видял заскрежената муцуна на огромно куче и първата му мисъл била, че това е вълк и ударил спасителя си с нож. Бари се довлякъл до манастира, където го превързали и поживял още две години, но заради старостта и отслабването си вече не бил на пост. Така през 1814 г. умира.
След смъртта си Бари е препариран и днес се намира в швейцарския музей по естествознание в град Берн. А през 1899 г. в Париж е открит паметник на Бари.
Днес в манастира до прохода Сан Бернар има музей-питомник, в който се отглеждат постоянно около 30 кучета. Всяка година монасите-августинци продават по 15-20 малки кученца, всяко от които по хиляда долара.